Българска Възрожденска архитектура

ДА ВЪЗРОДИМ БЪЛГАРСКИТЕ ТРАДИЦИИ!

В различните региони на България през 19 век се строяло по различен начин, но като цяло строителството носи един и същи дух, условно наречен “Българска Възрожденска архитектура” /по-точно би било да се нарече “Българска класическа архитектура”/ . Тя притежава изключителни качества, които я отличават от всички останали строителни традиции по света и може да се приеме, че отразява характера, културата и манталитета на българския народ като цяло.

На това се дължи нейната привлекателност въобще и по-конкретно за нас, българите. Тя явно съответства, макар и по ндивидуален начин на “вечните стойности” на човечеството, щом като сгради от 18 и 19 век остават впечатляващо привлекателни и за хора от 21 век.

Основните типове са ЗАПАДНА КЪЩА /Монтанско и Врачанско/, СЕВЕРНО БАЛКАНСКА КЪЩА /Тетевен, Троян, Трявна, Елена/, КАМЧИЙСКА КЪЩА /Котленска/, ЧЕРНОМОРСКА КЪЩА, СТРАНДЖАНСКА КЪЩА,
КАРЛОВСКА КЪЩА, ПЛОВДИВСКА КЪЩА, РОДОПСКА КЪЩА, САМОКОВСКА и ПИРИНСКА КЪЩА, като всяка има и свои подразновидности. Някои от тях се различават по начина на градеж и използваните материали, други – по начина на третиране на архитектурния вид, трети – по начина на организация на пространствата за живеене. Една къща обикновено е съвкупност от трите вида особености.

След Освобождението става модно да се строи по европейски и българинът обръща гръб на своята строителна традиция и се отчуждава от собствената си култура. Резултатът е това, което виждаме през последните 100 години като строителство в България. Даже и хубаво направените къщи, които впечатляват със своето майсторство, красота и индивидуалност, стоят някак чуждо в България и не носят нищо от духа на сградите в Пловдив, Копривщица, Жеравна, Трявна и др.

Традицията е прекъсната, приемствеността е като отрязана с нож. Строителните похвати и строителните методи са загубени безвъзвратно. С появата на новия материал – бетона, на новите промишлени методи на изграждане, вече за нищо такова не може да се говори. Към това трябва да се прибави и грандоманията на последните десетилетия, на която още робуваме и картината се получава такава, каквато е в момента пред очите ни.

Съвременните архитекти и инженери по един или друг начин изразяват философията на “промишлената естетика” / както ги учат в университета / и за тях една сграда колкото е “по-високотехнологична “, толкова е по-красива.
Заедно с това се вижда, че тази модерна архитектура, дори и добре направена, е по особен начин агресивна, дисхармонична и донякъде нечовешка. Тя респектира и впечатлява, но не предразполага и не привлича. Ако една сграда трябва да стои хармонично както в околната среда, така и спрямо хората около нея и в нея, а също и по отношение на съседните си сгради, то определено тази архитектура не е такава.

И тук идва очевидният контраст със старата българска архитектура, както като отделни сгради, така и като цели населени места. Хармонията, човечността, предразполагащото присъствие, неповторимостта на впечатлението не подлежат на съмнение и няма човек, който да не ги усети. Също така е очевидно, че те изразяват българския характер в неговите най-ценни черти и добродетели. Така, заедно с все по-засилващата се носталгия по класическото българско време /което може би е израз на едно ново възраждане на българския дух и характер/ идва и едно все по-засилващо се отрицателно отношение към изкуствените материали / бетона, стоманата, стъклото/ както по естетически причини, така и по здравословни и дори психологически причини.

В този смисъл бетонът и другите модерни строителни материали са материали на 20, а не на 21 век. Материали на една епоха, в която човек се чувстваше призван да завладее и господства над природата, а не да се хармонизира и да съжителства с нея като част от самата нея.

И ето че заставаме пред необходимостта да възродим, макар и по нов начин това, което някога сме загубили и на което сме обърнали гръб. В началото архитектите ще се съпротивляват поради своите нагласи и ще предлагат решения, които ще бъдат или далеч от очакваното, или съдържащи само формални елементи от българската архитектура
/което се нарича кич/.

Необходимо е архитектът да се потопи и вътрешно да се приобщи към духа и философията, скрити зад формата на българската архитектура и после да я преосмисли и да я изрази по начин, адекватен на сегашното време и съвременните начини на живот. Това би било много трудно в началото и много архитекти упорито биха твърдяли, че не може да се направи една къща, която едновременно да е съвременна по организация и българска възрожденска по дух. Да се надяваме, че с времето и под натиска на общественото мнение, както и под въздействието на убедителните успешни примери за това, нещата са започнали да се променят в тази посока.

С красивата си природа, климата си и уникалната си традиционна архитектура, България все повече се оформя като една магнетична рекреативна зона на Европа. С времето все повече обществените нагласи се оформят като един въпрос:„Може ли днес да се проектира и строи така, че сградите да имат същото това излъчване като от времето на Българското Възраждане, без да се изгуби удобството на съвременното жилище и предимствата на днешните технологии”.

Нашият отговор е на този въпрос е „ДА!” и това се вижда ясно от построените от нас и с наше участие сгради. Естествените материали – камъка и дървото, са това, върху което трябва да се постави акцента и то не само като декоративно външно оформяне, но и като начин на строителство, макар че автентичното излъчване и атмосфера се постигат с нещо ПОВЕЧЕ от това.

Това „ПОВЕЧЕ” е нашата професионална тайна!